Тодор Пиронков


Б.Ранева
Разговарям с Тодор Пиронков, една от най-ярките фигури в нашето цирково изкуство. Ще го помоля да се представи на читателите на Интернет страницата на Движение Деца срещу дрогата

Тодор Пиронков
Преди всичко ви поздравявам за инициативата Деца срещу дрогата. Казвам се Тодор Пиронков и съм пето поколение от династията на циркови артисти Пиронкови в България. Радвам се, че съм внук на един от основоположниците на българското цирково изкуство – народния артист Тодор Пиронков, чието име нося. Той е ученик на Петър Панайотов, който основа българското цирково изкуство и направи първата българска школа. От тук нататък пет поколения вече – моите деца и моите внучки работят в попрището на българското цирково изкуство. Бих казал, че това е народно изкуство, което не търпи никакви импровизации. То е резултат на упорит труд и най-вече на любов, защото без обич към това, което вършиш, нищо няма да има успех. Ти самият не можеш да получиш удовлетворение. Критерият в нашето изкуство е зрителят. Цирковедите в света са малко, но цирковите любители са милиарди. Един от плюсовете, които имаме е, че обиколихме света и навързахме популярност и много награди от най-престижните фестивали от Монте Карло, Москва, Варшава…Взехме това, което ни се полагаше за труда ни: във Варшава – златен медал, в Монте Карло – сребърен клоун, в Пекин – златна статуетка на акробатичния жанр, така че българското цирково изкуство е прославило страната ни по света със своя акробатичен жанр. Жалко е сега да говоря, че преди седемнадесет години ние бяхме на второ място в света в областта акробатичен жанр. Не е носталгия по старото време а истина, ако спомена, че след провословутата демокрация държавата нехае и се отнася пренебрежително към цирковото изкуство и ни остави без зала, без манежи и без база. Ние имахме собствена база в Илиянци, която държавата продаде за два милиона и половина на търговците, за да продават гащи и чорапи. Представяте ли си това изкуство без манежи, все едно театър без сцена. Или трябва да върнем нашето изкуство във времето на комедийния жанр, когато цирковото изкуство е шетало по улиците, площадите, градинките!? Българското цирково изкуство чества 110 години от основаването си. То е било на второ място в света, конкурирало се е с най-големите – руското, съветското, китайското. В момента ние се оказахме в двора на цирковото изкуство. Китайците ни задминаха. Те са най-добрите в момента. Защо се получава така? Защото те имат база, имат школа, имат държава, която толерира и мисли за това изкуство. А то е народно изкуство. Нашите зрители са най-вече децата, които са два часа с нашия спектакъл. И той създава в тях, възпитава в тях колегиалност, толерантност, любов, трудолюбие. Ние сме имали двуразови, триразови репетиции на ден плюс два спектакъла и след тях баща ми ни е заставял да репетираме още два часа. При нас всичко е свързано с огромен труд. Не може да има импровизации. Всяка импровизация, ако я има, може да те отведе в “Пирогов”, може да е последна. Всеки трик, всеки детайл, особено ако си в трупа, трябва да се отработи перфектно, за да бъдеш сигурен в себе и да не подлагаш на риск и себе си, и другите. При нас са немислими алкохолът, и особено дрогата, защото при нас играят роля и стотни от секундата, които могат да се окажат фатални. Ако ти допуснеш невнимание или разконцентриране, може да се случат контузии или падания. Въпреки че и при нас има понякога такива. Дина Кехайова, която преди две години падна по време на спектакъл в Ринглинг Роз Брадърс в Америка и Бог да я прости, остана на манежа. Тя бе дъщерята на Георги Кехайов от трупа Кехайови. При нас дрогата е несъвместима, недопустима. Но говорим за това бедствено положение при младежта, когато тя поради скука или не знам поради какво посяга към наркотиците. Това за мен е страшно бедствие. Ако се вслушат в съвета ми – младите хора трябва да открият такова занимание в спортно отношение, с което ще се занимават с любов и ще развиват своето тяло, своя дух. Ще развиват в себе си колегиалност, партньорство, любов. По-добре да се занимават по два-три часа в спортните зали, отколкото по градинките да опитват от любопитство наркотици. Така лесно се получава зависимост, която е пагубна за детето, а също и за родителите, които са съпричастни с детето си и изживяват всичко това много болезнено. Така че аз апелирам към младите хора – обърнете се по-добре към една любима професия или поне спортно увлечение и отдайте своите сили в това направление, отколкото да се занимавате с наркотици.

Б.Ранева
Разкажете нещо повече за цялата фамилия Пиронкови, за всеки от вас, за успехите.

Тодор Пиронков
Това е дълъг труд на пет поколения. Аз се гордея, че в моята фамилия има един народен и пет заслужили артисти. Има двама лауреати на Димитровска награда – единият е баща ми Димитър Пиронков, другият е чичо ми Иван Пиронков. Дядо ми...Те вече не са сред живите, но са от основоположниците на цирковото изкуство у нас, за което съм им много благодарен. А най-вече съм благодарен на баща ми, който петгодишен ме заведе в залата с брат ми и ние започнахме работа като професионални циркови артисти на манежа. На шестдесет и две години аз мога да се похваля с нещо много рядко – имам повече от петдесет години професионален стаж. Завиден трудов стаж! Същото се отнася и за всички други членове на фамилията. Двамата ми сина – Димитър и Михаил Пиронкови на шест години бяха волтижори в моята трупа. Сега единият има свой цирк “Пиронков”, работи в чужбина и се ползва с голямо уважение навсякъде, където е работил – във Франция, Австрия, Испания, Румъния. Когато се пооправи законността у нас, той ще дойде и в България, защото един чужд цирк се страхува да влезе в страната ни по разни законови съображения. Държа го там, но се надявам да се пооправят нещата и той да може да дойде и да покаже това, на което сме способни династия Пиронкови. Като труд и като жанрове трупата е имала като превес преди всичко акробатичния жанр. Ние сме направили няколко акробатични номера като класическата акробатика. Заслуга на брат ми Петър Пиронков е едно новаторство “икарийски игри”, което е терминология от цирковото изкуство. Представлява жонгльорство с живи хора с крака. Антиподът е с неодушевени предмети, а икарийските игри – с хора. Брат ми измисли кушинет на една постановка, в която той прехвърли цялата класическа акробатика върху краката си във фиксирано положение като радиусът на действие е съвсем ограничен: 50 см напред, 50 см назад и по 25 см настрани. Това означава уникална точност. А тя се постига с много труд, лишения, себеотдайност и любов към това изкуство. Той има това акробатическо постижение, което никой досега не се е опитал да го направи. Това е колона от пет човешки ръста върху крака с двойно салто върху тази колона! Другото постижение е на брат ми, който прави салто и половина от трамплина върху единия крак на баща ми, Бог да го прости и е влязло в книгата на световното цирково изкуство на Доменик Жандо, един от най-големите циркови критици. Единствената снимка от българското цирково изкуство, поместена там, е на това постижение на брат ми. Не се хваля, но съм щастлив и доволен, че имахме възможност да обиколим света и да прославим България. Баща ми е почетен гражданин на град Семизо, Япония. Приживе той имаше възможност всяка година по покана на кметството на град Семизо да им гостува по 45 дни. Той отиде само веднъж, защото ангажиментите ни бяха много. Знаете, че цирковият артист работи най-вече през лятото, а през зимата има два месеца и половина почивка, ако не работи в някой от големите стационари. Всъщност за нас почивка няма. Дори когато имаме почивка, ние не я използваме. Един акробат ако почива двадесет дни, той се връща два-три месеца назад, излиза от форма. Вдига килограмите, разпилява се чувството на отговорност и трябва два-три месеца да се възстанови. В почивното време ние пак репетирахме. С брат ми се оженихме щастливо и си взехме циркови артистки. При нас е традиция. Казват цирковите артисти имат едно голямо семейство. Това е вярно. Когато се раждат децата ни, казват, че се раждат на манежа и миришат на талаш. Това действително е така, защото децата ни от малки се търкалят на манежа край татковците и майките и искат, не искат, започват с нас, поемат нашия път. Така тази традиция се поддържа и тяхното възпитание тръгва от една-две години на манежа. Те започват да ни имитират и вървят след нас. Така те обикват нашето изкуство и ние ги правим циркови артисти. Една циркова фамилия е силна, ако е гръбнакът на една трупа. Едно е да имаш 7-8 човека циркова фамилия ида вземеш двама-трима отвън. Гръбнакът на групата е фамилията. Освен това контролът е абсолютен и по режим. Цирковият артист трябва да има строг режим на хранене, на почивка, на тренировки. Нямаш ли вътрешен регулатор за самоконтрол и обич към това, което вършиш, не можеш да бъдеш цирков артист. Дисциплината, режимът, отговорността и любовта към това, което правиш, са задължителни компоненти и условия, за да си цирков артист. Всичко това не позволява безотговорност, разхайтен живот и делнично преживяване.

Б.Ранева
Вие почти ми отговорихте на един въпрос: как се мотивира толкова малки деца да се трудят, да се отдадат на тази нелека професия? Едно дете обича играта, а не труда.

Тодор Пиронков
Нашата игра беше в манежа. Нашите пътуващи циркове са от около тридесет-четиридесет души, а децата са десетина. Играта ни беше вътре в манежа и ние се стараехме да имитираме това, което правеха татковците и майките. Използвахме техния реквизит с предпазните циркови средства, разбира се, викахме нашите по-големи батковци да ни помагат и се стараехме да имитираме по-възрастните. От тези игри се получаваха едни детски спектакли, които възрастните, седейки в ложите, наблюдаваха и ни се радваха. Обясняваха ни как по-добре да направим някое движение. Така се получаваше естествена любов към това изкуство. За разлика от другите игри навън – футбол, ашици, народна топка, ние се занимаваме вътре в манежа с имитация на жанровете – жонгльорство, баланс, акробатика, ходене на въжета. Всички тези реквизити бяха под ръка. Имаше график за репетиции. Ние бяхме вътре в манежа и имитирахме. Така неусетно ставаш цирков артист. Искаш, не искаш – обикваш тази професия. Едно семейство след като свърши работа, си отива в къщи. А ние като свършим, си оставаме по палатките, по фургоните, по караваните, ние сме си в къщи. Ние сме винаги заедно, ние си помагаме преди всичко, споделяме. Всеки от нас знае какво става в другото семейство. Ние сме всъщност едно огромно цирково семейство.

Б.Ранева
Значи ли това, че всички тези семейства са капсулирани и изолирани от външния свят. Външните удоволствия непознати ли са Ви?

Тодор Пиронков
В никакъв случай. Тези семейства за мен са едни съвременни семейства, които обикалят целия свят. Имат приятели по целия свят. Един цирков артист владее няколко езика. Аз говоря шест езика. Защо? Защото съм пътувал и контактувал с хората. Моят син владее осем езика. Аз имах възможност и завърших циркова режисура в Москва. Бях изпратен по онова време от нашата главна дирекция през 1965 г. Имах възможността да следвам в курса на един от учениците на Станиславски – Юрий Александрович Заватски. Попаднах в ГИТИЗ, тъй като тогава нямаше специализиран курс по циркова режисура. Бях в театрална студия, която беше за театрално и цирково изкуство. Още втората година станах преподавател в цирковото училище в Москва, което водеше един цирков доцент ветеран. Той видя и оцени моите способности. Аз бях на деветнадесет години и бях в силата си като акробат. Започнах да правя такива серии, които го потресоха. Първият ми театрален етюд беше неудачен опит на цирков артист да се представи. Аз симулирах, че падам, изкълчвам крака, но въпреки болката трябва да устоя до края на своето съчетание. Накрая направих такава серия, че се качих на катедрата при изпитващите. Тогава Юрий Александрович се хвана за главата: “Вие откъде попаднахте при нас?! Вие въобще не сте за нас!” Той беше естет, от по-старото поколение. Аз бях груб, не знаех какво представляват театралните етюди. Аз бях разпилян, бях акробат. Но все пак завърших театрална и циркова режисура. Три години бях преподавател в Московското цирково училище. Водех втори и трети курс по акробатика. Сега все още някои от моите ученици ми се обаждат. Имах най-различни ученици – монголци, чехи, поляци, испанци. Имаше от съветските републики, от Еквадор, от Чили. Така че моят живот е разнообразен и съвсем контактен. Благодарен съм на това изкуство, защото имам приятели от цял свят. Сега отивам при сина си в Париж за петнадесет дни, за да видя как вървят там нещата. След това ще замина за Флорида при едни колеги. Много от тях останаха в чужбина след тази прословута демокрация. Тук за тях няма база, няма възможности и условия за работа, особено за тези с животните. Те работят там, имат къщи. Така ми минава ежедневието. Радвам се на моите синове, които още работят в това изкуство, радвам се на моите внучки. Имам две внучки, да са живи и здрави. Те също работят в цирка на сина ми. Това е моят живот. Аз ще продължа да подкрепям и поддържам това изкуство, защото това е съдба. Мисля, че младите хора трябва да подчинят с любов някое свое градивно увлечение, вместо да използват безразборно някакви съмнителни средства за стимулация, които са толкова вредни. Желая им да намерят своето АЗ в живота.


Обратно

Общество - Алтернатива на дрогата

Интервю с Габриела Йосифова, председател на Общинския съвет по Наркотични вещества - Габрово

Прочетете интервюто!


Официални връзки и партньори
Приятели на движението